Стигнах до странен извод, размишлявайки от какво зависи щастието. Излиза че щастието зависи от способността ни да играем, ако може да се нарече това зависимост. Искам да подчертая, че не бъркам играта със състезанието/съревнованието, и щастието с радостта. В играта няма желание за победа, и няма победители и победени. Въпреки че се твърди обратното, аз виждам че животът на човек повтаря историята на човечеството, а тя е че човека в началото е бил щастлив и през своето развитие е навлизал дълбоко в нещастието, а не обратното.

Не е ли детството началото? Никой не учи децата да играят. Те просто знаят да играят и го правят. Задачата на тъй наречените възрастни е да научат децата как да спрат да играят. Да ги научат че живота е съревнование и трябва непременно да побеждават. Да ги научат че да играят е глупаво, и като доказателство представят успешно съсипания си личен живот. По често можем да чуем "Не си играй!" отколкото "Играй си!". Смехът и играта дразнят света, защото провалят стремежът към нещастие. Но това е положението сега...

Децата имат доверие на възрастните и следват това на което ги учат. Точно от това идва в един момент разрива между възрастните и децата. Защото истината излиза наяве. Защото децата разбират че възрастните са ги подвели, и затова децата се бунтуват. След време, тъй като не знаят какво да правят, стават възрастни и се помиряват с тези които са ги подвели. А после продължават традицията.
Дори и да искате да играете винаги ще има такива, които няма да искат, както и такива които ще искат да ви развалят играта. Способността да играем се изразява и в това да можем да увличаме в игра тези които не искат, както и да не позволяваме да ни развалят играта.
С тази статия нямам за цел да убеждавам някого в нещо. Всеки сам за себе си решава как да живее.